Р Е Ш Е Н И Е

гр. Никопол, 25.07.2019г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         НИКОПОЛСКИ  РАЙОНЕН СЪД,    в  открито съдебно  заседание, на двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета година в състав :

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ  НАУМОВА

 

          при секретаря Деница Тончева, като разгледа докладваното от съдията НАУМОВА гражданско дело № 75/2019г.  по описа на НРС, за да се произнесе взе предвид следното :

 

          Производство по реда на чл.422 от ГПК.

          Ищецът “Агенция за събиране на вземания” АД твърди, че вземанията му срещу ответника И.И.Д. ***,  предмет на иска по чл. 422 от ГПК, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, възниква от придобиването от ищеца по силата на договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.04.2018г. по чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, между него - като цесионер и “Изи Асет Мениджмънт ”АД - като цедент.

          Твърди, че ответникът дължи на цедента  “Изи Асет Мениджмънт ”АД, исковите суми по силата на сключен между тях договор за паричен заем № 2733307/ 24.01.2017г.  Твърди, че  длъжникът  е надлежно  уведомен за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, с известие за доставяне получено лично от него. Твърди се също, че с подписването на договора заемателя удостоверявал, че е получил и запознат предварително с всички условия на подписания договор.Твърди се и това, че заемната сума в размер на 1000 лв. била предоставена на заемателя още с подписване на договора, с което заемодателя изпълнил задължението си. Съгласно уговореното между страните по договора, ответникът следвало да върне сумата, ведно с договорната лихва на 20 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 57.37лв. като падежа на първата погасителна вноска бил 10.02.2017г., а на последната 03.11.2017г. Твърди, че ответника дължал и такси за разходи, поради забава на плащанията, както и неустойка за неизпълнение..

              Излага се, че ответника е  извършил плащания по процесният договор, в общ размер на 427.00лв., като не били погасени задълженията му за главница в размер на 820.00лв., договорна лихва в размер на 97.11лв.,   неустойка, дължима поради неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение в 3-дневен срок от усвояване на сумата в размер на 548.68лв. и обезщетение за забава в размер на 101.79лв., или сумата от общо 1 568.39лв., за които суми ищцовото дружество  се снабдило със заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по  ч.гр.д.№ 711/2018г. по описа на  НРС. Ответникът подал възражение срещу дължимостта на вземанията в срока по чл.414, ал.2 ГПК, което породило у ищеца правен интерес от предявяване на настоящите искове.

             Ответникът,   оспорва исковете с писмен отговор по чл. 131 от ГПК  в която възразява,  че процесния договор за паричен заем е нищожен по чл. 26 ЗЗД поради нарушение на добрите нрави, както и че съдържа неравноправните клаузи, поради което е нищожен, на осн. чл. 146 във вр. с чл. 143 ЗЗП във вр. с чл. 24 ЗПК. Излага подробни съображение и че договора е недействителен, на осн. чл. 23 ЗПК.По същество, излага подробни съображения за неоснователност  на исковите претенции.

              От представените по делото, доказателства, се установява, че:

     Между ответника по делото И.И.Д. и „Изи Асет Мениджмънт“АД е сключен договор за паричен заем № 2733307 от 24.01.2017г./л.6-9/ за сумата 1 000 лв. със срок за погасяване 40 седмици, на 20 бр. вноски, и размер на двуседмицната погасителна вноска от 57.37лв.Датите на плащанията на всяка погасителна вноска, последователно са посочени в договора. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35 %, съответно общата дължима сума е 1 147.40 лв. Годишният лихвен процент на разходите е 40,71%.

              В чл.4 от договора е записано, че заемодателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение, а именно поръчителство от две физически лица, които да отговарят на определени изисквания или банкова гаранция със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Като санкция за неизпълнението на това задължение е уговорена неустойка в размер на 701.20 лв., която ответникът следва да заплати ведно с погасителните вноски по кредита, като към всяка отделна вноска се прибавят  по 35.06 лв.

              В чл.8 от договора е уговорено и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава, а в чл.10 страните са се договорили, че заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си по договора на трето лице.

             По делото е представен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между „Изи Асет Мениджмънт“АД и „Агенция за събиране на вземания“ООД /чийто универсален правоприемник е ищеца/, с който двете дружества принципно се съгласяват, че първото ще прехвърля на второто вземания, произхождащи от договори за потребителски кредити /л.12/.

             На 01.04.2018 г. „Изи Асет мениджмънт“ АД е издало потвърждение за прехвърляне на вземания, посочени в приложение №1/01.04.2018г., което според тях представлява неразделна част от договора от 16.11.2010 г. В това приложение е записано, че продавачът „Изи Асет Мениджмант“ прехвърля на купувача  „Агенция за събиране на вземания“ЕАД  изрично посочени вземания, сред които и вземането срещу ответника И.И.Д. по договор № 2733307 от 25.01.2017г. с размер на главницата 1 000 лв., с общо дължима сума по кредита 1 848.60 лв.,  с остатък към датата на цесията 1 522.40 лв. , в т.ч. и лихви в размер на 55.80лв. /л.18/.

              При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

             За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД иск, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената от него претенция: 1/ възникването, 2/ съществуването, 3/ изискуемостта и 4/ размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на валидно правоотношение между ответника - като длъжник, и „Изи Асет мениджмънт“АД – като кредитор по договор за кредит. 

             В  тежест на ищеца е също да установи и съответно прехвърляне на паричното задължението на ответника към „Изи Асет мениджмънт“АД от последното дружество, на ищеца по силата на горепосочения договор за цесия, както и размера на прехвърленото парично задължение, респ. и настъпването на неговата изискуемост.

             Настоящият съдебен състав приема, че претендираното главно вземане на ищеца се основава на твърдяно от него право, уредено с императивни материалноправни норми – чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД, като съд следва да установи дали са се осъществили фактите, предвидени в тези правни норми, от което да се обоснове извод за възникване на процесното вземане в полза на ищеца.

             От съвкупната преценка на събраните  по делото доказателства, съдът приема, че ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване наличието на облигационно правоотношение между страните по договора за цесия, с който се твърди да е извършено валидно прехвърляне на конкретното вземане на „Изи Асет мениджмънт“ АД към ответника, в полза на ищеца с договора за цесия.

           Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо, каквото е процесното парично вземане. За да породи действие спрямо длъжника цесията следва да му бъде съобщена от цедента. В този смисъл с нормата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД законодателят императивно е задължил предишният кредитор да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Тази законова уредба произтича от факта, че длъжникът не участва в цесионния договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди да бъде уведомен за извършеното прехвърляне, той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера.

            Ищеца е установил писменото уведомяването на ответника, за извършената цесия, с известие за доставяне, връчено лично на ответника/л.21 и 22/. Между впрочем, този факт, не се оспорва от ответника. 

            От горното следва, че ищецът е носител на вземане спрямо ответника, произтичащо от придобиване от ищеца на вземане на друг кредитор на ответника в посочените в исковата молба размери за главница и лихви по договор за кредит. 

             Възражението на ответника, че договора за заем е недействителен и възражението, че са налице нарушения на ЗПК и ЗЗД, водещи до неговата недействителност съдът намира, за неоснователно, поради следните съображения:

           На първо място, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, тъй като може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителната й част – уговорената неустойка, съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД.

            На следващо място, уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. В този смисъл е формирана съдебна практика намерила израз в Решение № 199 от 11.03.2015 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 73/2015 г., Решение № 716 от 31.10.2017 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 835/2017 г., Решение № 86 от 25.02.2018 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 898/2017 г., Решение № 351 от 19.10.2018 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 417/2018 г., Решение № 249 от 13.06.2018 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 271/2018 г.

           Не на последно място, от съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните /качеството на кредитополучателя - физическо лице, съчетано с липсата на изключенията по чл. 4, ал. 12 и 3 ЗПК/ и съдържанието на правата и задълженията, се установява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 Закона за потребителския кредит /ЗПК/ /Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./, приложим за процесния договор, тъй като е сключен към датата на влизането му в сила.

             След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ следва че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП.

            Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи и служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ. нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност /така постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 384 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК и решение № 23/07.07.2016 г. постановено по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, І т.о../, още повече, че в отговора на исковата молба ответникът се е позовал на ЗЗП и ЗПК, за да обоснове възражението си за недействителност/нищожност на процесния договор, респ. на клаузи от него.

              По отношение конкретизацията на въведената от потребителя недействителност/неравноправност, с решение № 237/20.01.2017 г. по т.д.№ 2927/2015 г. ВКС, І т.о. по реда на чл. 290 ГПК е прието, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора/недействителност на договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл. 143 ЗЗП, респ. предвидени в чл. 10, ал. 1чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, е налице противоречието. Или, съдът следва да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер на клаузи в потребителски договор, респ. за недействителност на потребителски договор и когато страната, направила възражението за нищожност/недействителност, не е посочила конкретна законова норма, на която противоречи договорът/ клаузата от него.

            Съд намира, че процесният договор съдържа изчерпателно и в цялост всички законоустановени реквизити, относно изискванията на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, по следните съображения:

             Договорът е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишен процент на разходите, лихвен процент, фиксиран годишен лихвен процент, съдържа погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

             Съгласно чл. 11, ал. 1, т.11 от ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени суми - само в случай че са дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай договорът съдържа погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички вземания по него изискването за посочване последователността на разпределението на вноските е неприложимо.

                 По аналогични на гореизложените причини е неприложимо и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, тъй като внимателният прочит на разпоредбата, тълкувана във връзка с § 1, т. 6 от ДП на ЗПК налага извода, че пълната редакция на текста е свързана с изчисляване на приложимия към договора за потребителски кредит променлив лихвен процент по кредита. Следователно задължението за разписана методика, определяща начина и реда за промяна на лихвения процент като един от компонентите на договорната лихва, не касае настоящата хипотеза, защото договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, а не променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размерът на същия, което е сторено по договора, като по делото не се твърди и не е установена едностранна промяна от страна на ищеца на параметрите по кредита.

                  Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал.3 ЗПК, според която когато се прилага ал.1, т.12, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания.

              От страна на заемателя не е доказано, че е направил постъпки да извърши предсрочно погасяване на отпуснатия заем, ето защо в настоящия случай тази хипотеза също не е налице.

               Освен това не е налице и основание за недействителност поради противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като годишният процент на разходите не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Р България. В горния смисъл вж. Решение № 32 от 30.01.2018 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 687/2017 г. и Решение № 50 от 19.02.2018 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 686/2017 г.

             От друга страна, при положение, че договора за потребителски кредит не е сключен при Общи условия не може да се говори за нищожност на договора, на основание  чл. 11, ал. 2 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречие с императивна правна норма. Освен това, от разпоредбата на  чл. 11, ал. 2 от ЗПК не може да се направи извода, че Общите условия към договора за потребителски кредит представляват задължително съдържание на договора за потребителски кредит. Текстът на закона има предвид само случаите, когато договора е сключен при Общи условия. Няма текст в ЗПК, който да предвижда договорите за потребителски кредит задължително да се сключват при Общи условия. 

              Договорът е подписан от ответника, като не се спори, че подписа е положен именно от ответника в т.ч. на всяка страница /л.6-9/. Ето защо, съдът приема че ответникът е обвързан с  условията на договора.

Съдът не констатира да е налице нарушение на императивна материалноправна норма, което на основание чл. 22 от ЗПК да води до недействителност на договора.

             По така изложените съображения,  съдът намира, че иска за заплащане на сумата от 820.81 лв., представляваща, непогасената част от дължимата  главница по договор за заем е основателен и доказан, до размера на сумата от 724.98лв. По делото бе установено, че ответникът е получил заем в размер на 1 000лв.,  и не бяха представени доказателства за връщането и в пълен размер./той и не го твърди/. Искът за заплащане на дължимата договорна лихва, също е основателен и следва да бъде уважен в предявеният размер, както и иска за претендираното обезщетение за забава. /между впрочем представеният по делото писмен отговор от Изи Асет Мениджмънт, с вх.№ 1426, от 06.06.2019г., че ответника няма сключени договори със същото дружество, не обориха доказателствената сила на представеният по делото договор за потребителски кредит, още повече, че ответника не отрича, сключването на същият, а възразява по отношение на   неговият размер/виж възражение по чл.414 от ГПК по ч.гр.д. №711/2018г. на НРС, цитирам: “ Не дължа цялата сума, която се претендира“/.

             Възражението на ответника, че клаузата  от договора, уреждаща  размера на неустойката за неизпълнение в размер на 548.68лв., за  нищожни, поради противоречие с добрите нрави, съдът намира обаче за основателно поради следното:

           Съгласно задължителната съдебна практика – т.3 от ТР № 1/ 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

            Процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3-дневен от сключване на договора, което задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са редица и изключително обусловени и сложни условия, на които да отговарят тези поръчители, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката драстично не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.

            На първо място горното следва от това, че на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 1000 лева, а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 701.20лв., т.е. представлява почти 80 % от получената главница. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т.е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, и затова е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника.

           На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. 

            Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.

              Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

             Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора,а регламентираните изисквания към поръчителите  съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.

               Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143, т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е и драстично завишен– почти 80 % от получената главница, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран.

             Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т.3 от ЗЗП, защото както се посочи по-горе със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

              Ето защо съдът намира, че тази клауза е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП и е нищожна както на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, така и на основание чл.26, ал.1, предл.3 от Закона за задълженията и договорите.

             На основание гореизложеното, предявените искове следва да бъдат уважени, до размера на сумата от 724.98лв.- главница, за която сума има издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д.№ 711/2018г. на НРС, като за разликата до  пълният предявен размер на иска, като съобрази  изложеното по- горе,  следва да бъде отхвърлен;  за сумата от  97.11.- договорна лихва за претендираният период; за сумата от 101.79лв. – обезщетение за забава, за претендираният перид/   съда изчисли, че дължимото обезщетение е в размер на 115.39лв., но същото следва да се присъди в претендираният размер/; а иска за сумата от 548.68лв., неустойка за неизпълнение, следва да бъде  отхвърлен като неоснователен.Размера на дължимите суми, съдът изчисли служебно, предвид събраните по делото доказателства, доколкото ищеца, който носи доказателствена тежест да установи същия, не е поискал изслушване на ССчЕ.

           По разноските.

           Следва в полза на ищеца  да бъдат присъдени направените по делото разноски, съразмерно на уважената част от исковете- или сумата от 73.63лв. в настоящето производство, служебно изчислени от съда, въз основа на представеният списък по чл.80 от ГПК, като юрк. възнаграждение, включени в изчислението е определено от съда по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, в минимален размер от 100лв. ответникът следва да бъде  осъден да заплати и разноските по заповедното производство, също съразмерно на уважената част от иска- в размер на 47.93лв.

           Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

          ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК,  че И.И.Д. с ЕГН **********  ДЪЛЖИ на  „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА” ЕАД, ЕИК203670940,  гр.София,  сумата от  724.98лв. главница,  по Договор за потребителски кредит № 2733307/22.01.2017г., като за разликата   до  пълният предявен размер от 820.81лв., иска следва да се отхвърли като неоснователен, сумата от 97.11лв., представляваща договорна лихва за периода от 07.04.2017г. до 03.11.2017г., както и сумата от 101.79лв., представляваща обезщетение за забава, за периода от 08.04.2017г. до 01.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 01.11.2018г., до окончателното й изплащане, за която сума има издадена заповед за изпълнение №448/02.11.2018г. по ч. гр.д.№ 711/2018г. на НРС.

            ОТХВЪРЛЯ предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА” ЕАД, ЕИК 203670940, гр.София,  иск с правно основание чл. 422, вр. чл.415, ал.1 от ГПК,  ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че  И.И.Д. с ЕГН ********** ДЪЛЖИ сумата от 548.68лв. представляваща неустойка за неизпълнение  за периода 07.04.2017г. до 03.11.2017г.,   по Договор за потребителски кредит по Договор за потребителски кредит № 2733307/22.01.2017г., за която сума има издадена заповед за изпълнение №448/02.11.2018г. по ч. гр.д.№ 711/2018г. на НРС като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

            ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, И.И.Д. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ НА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА” ЕАД, ЕИК203670940, сумата от 73.63лв.- разноски в настоящето производство и сумата от 47.93лв. по ч. гр.д.№ 711/2018г. на НРС .

               Решението,   може да бъде обжалвано от страните,   с въззивна жалба, пред ПлОС, в двуседмичен срок от съобщението, че е изготвено.

  

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: